В навечерието на Рождество Христово

Последните лъчи на залязващото зимно слънце обагрят облаците в някакъв размит оттенък на оранжево. Прозорците на къщите светват в бледи искрящи нюанси на златисто. На източната част на небето мракът се сгъстява и надвисналата пелена от мъгла и ниски облаци допълва пеизажа на декемврийската вечер. Тъмните измръзнали дървета перят голите си клони като ръце към късчето син небосвод, прорязан от белите линии на самолетите. Първият сняг се стопява бавно и безвъзвратно под тежките нобичайни за сезона дъждовни капки и се стича лениво на кални реки в канавките. Земята остава мокра и посърнала – ни една зелена тревичка не нарушава кафявия идеал на пръстта.

 Ето, слънцето залязва и оставя след себе си само спомени за един отминал понеделник – мрачен, забързан и дъждовен. От север през сградите и дърветата се промъква неканен гост – студеният режещо-бръснещ вятър – стоял мирно в леговището си цял ден и излязъл, за да вледени ръцете на редките минувачи, забързани за никъде със заети с безполезност глави. Нито един от тях не объръща глава към небето, нито един от тях не вижда красивото ясно сребристо и прозрачно  синьо, което мени своите багри от ден към нощ, а аз гледам и чакам някои да види тази последна зимна феерия. В синия омагьосан здрач на градските улици сега проблясват оранжевите петна на лампите, фаровете на колите и прозорците.

 От вечерна успиваща меланхолия ритъмът на живота отново се забързва, посрещайки всички тези, които се връщат от работа в пет часа. Ала коледния дух го няма. Може би и никога няма да се събуди и да дойде, носейки със себе си празничките светлини, подаръците и мириса на светлина и топлина. От моята тераса не виждам Коледа, а така копнея да я усетя, да ме изпълни аромата на портокалови кори и борови иглички, на канела и ябълки... Ах, как желая само! Как искам! Ала всичко, което усещам, е бръснещия зимен повей, който не носи сняг, не носи празник... той е един прост и неканен вятър, вкочаняващ всяка искрица коледен дух.