Винаги можем повече, винаги ще намерим сили да продължим напред
Речта на Ралица Генкова на церемонията по дипломирането на випуск 2016
Въпреки ежемесечните презентации по всевъзможни предмети, аз така и не се научих да говоря пред публика…
Трудно ми беше да напиша това слово. Как се побират 5 години в рамките на 1-2 страници?
Ако трябваше да държа реч в края на осми клас, тя щеше да звучи възторжено, но и носталгично. В края осми клас бях убедена, че най-лесната година от школуването е приключила. Обичах английския език и преподавателите от първата ми година в Аркус – г-жа Малинова и г-жа Бочарова ме накараха да обожавам този език. Все още познавахме една твърде малка част от училището. Някои кабинети ни се струваха злокобни, от тях лъхаше на ниски оценки и трудни и дълги уроци. Все пак някои се опитваха да поопознаят училището и общежитието като изпитат законодателната система на този малък свят. Някои до последно изпитваха тази система… Първата си година завърших в страх и притеснение, че ще е последната лесна и приятна година, но слава богу грешах. В девети и десети клас се оказа, че преподавателите са също толкова отзивчиви и проявяват също толкова разбиране както, когато бяхме осми клас. Вече знаехме всички кътчета от училище, бяхме добили самочувствие, че можем да се справим с всичко, което ни се изпречи на пътя. Ала в края на десети клас аз се изправих пред едно ново предизвикателство – Ай Би програмата. Заешкото сърце в мен отново се обади, отново бях с нагласата, че най-лесното е зад гърба ми, очакват ме само четене и писане… Грешах, защото освен четене и писане правехме различни измервания и опити. Често се налагаше на мен, Даниел, Елена и Любомира да идваме ваканциите, уикендите, да оставаме след учебните занятия, да учим до много късно или просто да не си лягаме. Училището се беше превърнало в наш дом (или затвор, в зависимост от гледната точка). Все пак 11ти и 12ти клас минаха не толкова болезнено, колкото предполагах в самото начало. Защото нашите преподаватели не спяха, тревожеха се и работеха заедно с нас. Подкрепяха ни винаги във всяко едно начинание, освен уроци, те ни даваха съвети и кураж, мотивираха ни, за което ще им бъдем вечно благодарни. Каква е поуката от историята? Бяхме обучавани от най-добрите. вече възприемаме учителите си като семейство. Когато нямахме сили и мотивация да се борим за себе си, борехме се заради тях. Тези хора ни научиха, че винаги можем повече, че винаги ще намерим сили да продължим напред – урок, който ще помним докрай.
