Добър човек

Слънцето напича кожата ми през прозореца. Задушно е, а автобусът още не е тръгнал. Тогава по микрофона се разнася пискливото гласче на чаровно миньонче, член на фондация за подпомагане на деца в тежко състояние. "Който иска, може да подпомогне с левче или два, срещу което ще му бъде издадена картичка, на гърба на която е написана сумата от вашето дарение"... Гласът й звънти в съзнанието на пътуващите и те се пресягат за портмонетата си.

Двете с нея се познаваме - всяка неделя в 17 часа, аз и тя сме там. Винаги. Подминава ме, без дори да ме удостои с поглед. "Подобно", мисля си. Успокоявам се, че достатъчно съм давала за тези фондации, че да пропусна и този път; така де, не съм машина за пари, нали?

Един впечатляващ господин с красиви рогови рамки и скъпи обувки се пресяга за кожената си чанта; вади два лева и ги подава на момичето с безизразно изражение. Но и двамата знаем. Знаем, че дълбоко в себе си той копнее да чуе, че е добър човек. Жадува всички да забележат благородната му постъпка. Така някак си може би ще смекчи грозните спомени от снощната кавга с жена си или жестокото му поведение срещу работниците си. Ще му бъде простено, че не отделя достатъчно внимание на сина си. И двамата знаем, че това е неговата надежда душата му да бъде спасена. Надеждата да можеш да бъдеш наречен добър човек.