Една тъжна нощ (Поетична импресия за любовта)

(Поетична импресия за любовта)
Посвещавам на Теодора
така бих се чувствал, ако те загубя!
Стоя сам на тухления покрив.
Отново изгубен в мислите си.
Гледам към синьото небе
и отново виждам теб.
Очите ти, взиращи се в мен,
и отново чувствам тази вина.
Разяждаща ме отвътре
и реалността пак навлиза в мен
и ме кара да бъда виновен.
Тъгата, гъста като мъгла,
сякаш запушва сърцето ми,
кара го да спира
и животът ми минава,
отлита и си заминава
и сякаш филмова лента е пред очите ми.
Виждам всичките си грешки
една по една те отнемат парченца от мен
и накрая остава само душата ми,
разграбена и разгонена,
и от нея започват да текат
гъсти, черни капки кръв.
Показват всичкото зло на света,
събрано в листенце от черна роза,
някога страстно и омайващо червена.
С времето тя се храни със злото на другите
и го задържа в себе си.
Сега в този миг на разкритие,
красив като пролетно утро,
чист като капчица роса
и едновременно грозен като смъртта,
се вижда убийството на една душа,
служила с цялото си същество.
Попиваща негативите на
заобикалящия я свят
и разкриваща красотата на любовта
и чистотата на истината
Небето сякаш заплака.
Сълзи като дъжд заваляха
над отиващата си душа
и който я докоснеше, се превръщаше в кръв
сякаш отминаваща всичката злоба,
събрана в тази открита рана.
И капка след капка
падаха ангелски души.
И като звезда заблестя душата,
изпълнена с нови сили,
рееща се над мъртвото ми тяло,
на което принадлежеше.
Тя освети всичко наоколо
във багри по-цветни от дъга
и по-светли от сутрешната
слънчева усмивка.
Небето сякаш се разтвори.
Твоята усмивка, погледът ти,
изпълнен с надежда,
и пламъчето, блещукащо в теб,
накараха дори дявола да заплаче.
А неговата тъга
накара всички вулкани
на земята да изригнат.
В този зрелищен миг на пречистване
една душа си замина от земята.
Бавно тя се понесе към светлите
обятия на ангелската ти гръд
и накрая изчезна.
Проблесна за миг заедно с падането
на последната капка дъжд,
всичко утихна и нощта отново
зае мястото си.
Да бди над добрите и да прощава
на виновните
и всички звезди проблеснаха.
Сякаш раздавайки надежда.
Над тези, които все още понасяха
чуждите теглила и мъки.
Луната тъжно погледна към небосвода.
Вече пречистена от красивата нощ.
Все още носеше тъгата за изгубването
за безценното
един извор на
добрина и любов,
правещ живота ми
по-приятен и
поносим.