За „капките смисъл“ по Пътя...

     1. Г-це Караиванова, какви са Вашите интереси и занимания извън ангажиментите, свързани с колежа?

- Заниманията ми извън колежа бих разделила на няколко категории. Първата категория бих кръстила – „необходими“. Тук е всичко, свързано със семейния бизнес. Предвид всеобхватността му, тук от мен се изисква постоянна ангажираност, дори и да не е физическа – умът ми трябва да е постоянно в течение със случващото се, а за това няма работно време. След завършването ми работих дълго време във финансовата сфера и това изключително много ми помага в асимилирането на бизнес света.

Втората категория бих кръстила – „сърцевината“, и това е най-важната ми, това е семейството ми. Имам прекрасно семейство с две дечица. Опитвам се изцяло да се отдавам на тях, докато са малки. За мен няма нищо по-ценно от времето, прекарано със семейството. Смятам, че коренът на психическата стабилност и балансираност в зряла възраст се крие в детството. Колкото повече едно дете усеща отдадеността, топлината и подкрепата на родителите си в ранна възраст, толкова по-леко може в зряла възраст да преминава през живота. Това е и моделът, по който аз бях отгледана, и някак интуитивно го повтарям. Смятам, че това е едно от най-смислените неща, които един родител може да направи за децата си.

Третата част е най-любимата ми и това е моето лично, интимно пространство. Бих го нарекла моята „малка църква“. Това са нещата, които обичам да правя за себе си. Оттам идва жизнената ми енергия. Анализирам и осмислям света чрез изкуството - за мен няма по-изящен начин да обясня съществуването ни на земята. В тази връзка малкото свободно време, което имам, използвам, за да се потопя в четенето,  в музиката и във всеки израз на изкуство, който ме докосва. Обичам да възприемам света отстрани, по-скоро като наблюдател. Нямам нужда от лъскавини, а напротив. Времето, прекарано сред природата, ми се отразява най-добре. Преди се занимавах с езда и допирът с конете все още ме зарежда много. Там се чувствам у дома. Раят за мен е простор, коне, любов, деца, книги и хубава храна. 

2. Разкажете за следването си. Как опитът в чужбина Ви промени?

- Тук отново ще разделя отговора си на три части – трудната, приятната и истинската. Бакалавърската си степен завърших в Израел, което е доста нетипична дестинация за студенти. Семейно имахме бизнес отношения със страната и поради честите пътувания със семейството ми до Израел още преди да навърша 18, бях избрала тази дестинация за следването си. Там буквално се гмурнах в дълбокото. Изведнъж излязох от комфортната си среда и започна истинското учене. Първият ми семестър беше може би най-трудният. Имах курсове, за които доста се потрудих. Имах нужда от време да се нагодя от гимназиалното учене към студентското учене. В Израел се научих, че всичко е постижимо, стига да имаш желание и мотивация. Бях се записала да уча нещо, което определено беше извън зоната ми на комфорт– гмурнах се в сферата на финансите. Завърших с почести, което ми доказа, че с труд всичко се постига.

Вторият етап на следването ми беше в Рим, Италия. Там заминах чрез разменна програма и това беше най-приятната част от следването ми, което не е изненадващо предвид дестинацията. Там берях плодовете на рутината на учене, която бях изградила в Израел. Оставаше ми повече свободно време и успях истински да се потопя в обстановката.

Последният етап от образованието си, магистратурата, завърших в Швейцария. Може би чак там започна моето лично порастване. Всички хубави неща, които можем да кажем за нивото на образованието извън България, за връзките, които се създават там, и за опита, който се трупа, не са нищо, докато не се стигне до личната история и правенето на смисъл от цялото това преживяване в чужбина.  Така дойде и моят момент, в който трябваше да направя смисъла от това ми пребиваване и учене извън България. Докато следвах в Швейцария, загубих близък човек, най-близкия си човек, и тогава дойде момент, в който се отрезвих от цялата еуфория на дипломите, почестите и на напудрените кампуси. Тогава дойде моментът, в който вложих всичко, което бях научила в действие. Тогава започна „финансовият“ сегмент от семейния бизнес. Върнах се в България, установих се в Пловдив и стъпка по стъпка прилагах всичко, което бях научила.

От следването ми извън България ми останаха и най-ценните приятелства. Има хора, с които мога да не се виждам години, но знам, че винаги можем да разчитаме един на друг. Научих се и да създавам мостове отвъд религия, етнос и възприятия. Това направи света ми по-широк и пъстър.

3. Кога започнахте да пишете? Какво Ви вдъхнови да напишете книга?

- За мен писането няма начало или край. За мен писането просто Е. Писането е моето светещо тънко въженце, по което вървя в пълния мрак; писането е артикулация на мъката; кранчето, от което текат някакви капки смисъл. Пиша винаги, когато трябва да осмисля случващо се. Пиша постоянно в главата си. Не съм писател - не мисля дори как пиша и защо го правя. Книгата винаги е била написана и винаги ще се пише. „Снегопад(ане)“ е просто сбор от неща, които бяха написани. След като ги събрах и структурирах в книга, успях да осмисля и преживея случки и ми олекна. Сила да я издам ми даде баща ми, който ми помогна да преодолея евентуалния срам и неудобство някой да надзърне в интимния ми свят, което ме води към отговора за следващия ви въпрос…

4. Какво бихте казали на младите творци, които все още се срамуват да споделят своите произведения?

- Бих им казала, че няма по-силна притегателна сила от тази, която е вътре в тях. Всякакво съмнение в нея кара човек да живее извън себе си, което само по себе си даже не е и здравословно. Колкото по-рано се отърсят от срама, толкова по-рано ще оживят  собствените си тела. Безценно е чувството. Човек винаги намира мястото си и винаги е по-хубаво да е по-скоро.

5. Разкажете ни за юношеските си години. Какво бихте посъветвали колежаните днес?

- Отново се връщам на идеята да не си отиват от себе си. Колкото и непрофесионално да звучи, моят съвет е да не приемат нещата много на- сериозно. Добре е да инвестират времето си в това да успеят да открият нещата, които им харесват, и да работят в тази насока. Оценките не са най-важното нещо и невинаги са отражение на индивида. Ценното, което могат да вземат от колежа, е да се научат на умения – умението да учат, да имат любопитство към света, да комуникират с различни хора, да опознават себе си и да се развиват. А когато имаш изградени умения, ти вече си конкурентноспособен. Ето това е безценно. От сегашна гледна точка виждам, че в моите юношески години всичко беше ориентирано основно към оценките и това понякога ограбваше любопитството ни към света, от нас се искаше по всичко да сме най-добри, а това е вече остаряла система. Иска ми се сега да съм отново в класната стая, в час по история и да не се интересувам за предстоящия тест, а просто да стоя и да слушам в захлас.

6. Какво е колежът за Вас? Каква е визията Ви за неговото бъдеще?

Колежът за мен е най-голямото дело на семейството ми и на всички замесени. Колежът е нещо повече от самия индивид, повече от линейния ни живот. Колежът е нещо смислено, с дълга консумация. Колежът е филантропия, идея за по-добър живот, утопия, реалност, борба, близост и недостижимост едновременно, бъдеще, труд, жива сила, светлина и красота. Колежът просто Е!

Визията ми за колежа е отдалечаване от стандартизацията в света - фокусиране върху индивидуалните качества на учениците, интегриране на модерни системи за обучение, фокус върху уменията, близост с практиката и с реалния живот, интегриране на изкуството в ежедневния ни живот и постоянно развитие.