Трети март митове и легенди за свободата на България
Свободата е най-голямото човешко завоевание. В името на свободата за родината векове наред хора са се отричали от собственото си спокойствие и благополучие, залагали са живота си. Въстания, революции, войни все в името на свободата. И много пролята кръв, за да се сдобие човечеството със свободата.
Българският народ е дал своя принос за постигане на свободата си. Асен и Петър, Ивайло, легендарните български хайдути и воеводи, Раковски, Левски, Волов, Бенковски, Караджата и Хаджи Димитър, Ботев, Каравелов и още много други българи са вписали делата и живота си в историята ни като личности, които са воювали за свободата ни. Тяхната саможертва превърна мечтата за свобода в реалност.
Нашето поколение живее свободно. За робството знаем само от учебниците, книгите и филмите. Щастливи сме, че живеем в свободна родина, и трябва да знаем, че свободата на родината е святост, велико и завоювано право, което трябва да уважаваме, ценим и пазим. В днешно време ние, младите, сякаш забравяме за битките, водени за нашата татковина. По-скоро воюваме за друг вид свобода личната свобода.
Отдаваме се на една друга “война” не с турци и еничари, а с родители, учители, съученици... Станалото станало, казваме си, но сега живеем в двадесет и първи век. Свободата е нещо свято, трябва да знаем, че е прекрасно да си свободен, но само ако осъзнаваш сериозната отговорност да си свободен.
Свободата не е само отговорност към самите нас, тя е и нравствен ангажимент към другите. Всеки човек трябва да е наясно, че не може да постигне пълна свобода. Ние, българите, като изстрадал народ, имаме дълг към нашите прадеди. Не бива да се стремим към безотговорната свобода, за да отдадем почит пред героизма им.
Свободната личност е щастлива личност: Свободата е възможност да учим, да мислим и говорим без ограничения, да пътуваме, да се запознаваме, опознаваме и откриваме новото за света и живота, да бъдем енергични, откровени и спонтанни все неща, немислими за изпълнение по време на робството.
Днес сякаш продължаваме да се заблуждаваме като дядо Йоцо, да надничаме през призмата на осквернените си очи, мислейки, че един неработен и неучебен ден като 3-ти март е достатъчен, за да се почете чудото, сторено от знайни и незнайни борци за свободата, които са дали живота си за България. И докато гледаме с отворени, но “слепи” очи, не забелязваме нищо... може би трябва да ги затворим, за да видим и усетим със сърцето си...
