Духът на пътешественика

Пътуването е моето хоби, а автогарата-любимото ми място. Знам, че повечето хора биха се отвратили от старите, изпочупени спирки или от задушаващия дим, излизащ от цигарата на млада дама, седяща върху неудобно пластмасово столче близо до мен. Може би даже биха се отвратили от представата ми за любимо място, но аз наистина го чувствам като такова, защото там всичко е пропито с емоции. Там успявам да се докосна до непознатия и толкова странен човешки свят. Хората се разделят с родния град и близките си, за да отпътуват надалече, с надеждата да открият щастието, което всъщност несъзнато притежават. И ето че  в един момент автобусът с нашите мечти, страхове и радости бавно потегля. По прозорците безучастно се стичат капки от дъжд, но никой не ги забелязва, защото плахите, тръпнещи в очакване погледи на пътниците са вперени в реалността отвъд прозореца. Унесени в своите притеснения, те забелязват всичко около себе си, но никой от тях не осъзнава огромния подарък, който природата и животът са им дарили.

Когато минаваме покрай стария, изпълнен със загадки античен град, никой не успява да усети тръпката на миналия живот, криеща се зад каменните старинни останки. Никой не изпитва любопитство да разбере как са живели предците ни и колко жертви се крият изпод руините, за да живеем ние сега. Никой не вижда пробягващите сенки на дедите ни и това равнодушие силно ме огорчава.

Не след дълго на хоризонта пред нас се изпречва модерна, величествена сграда с кристално чисти, стъклени прозорци. Тя е царството на натрупаната през годините наука. С помощта на най-съвременните технологии, работещите в нея учени изобретяват и приготвят лекарства, спасяващи човешкия живот. Обзема ме въодушевление, обръщам поглед към съседната седалка, може би за да споделя това чувство, но там възрастна жена се прозява равнодушно.

Пътешествието, изпълнено с изненади, продължава. Златистите поля, покрай които минаваме, са приказни. Толкова труд се крие в тях! Над плодовитата земя волно прелитат птички. Те ме карат да повярвам, че и аз мога да полетя, стига да имам смелостта да разперя крилете си…. Може би натам – към високата планина, чийто връх е завит с мека снежна покривка. Красивата гледка ме подтиква да се стремя към върха. Чувствам пътуването не само като път, по който се движа, но и като книга, провокираща размисъл в мен, като начин да опозная себе си. Докато минаваме покрай каменните останки, върху които времето е оставило своите следи, очите ми запечатват траен спомен в съзнанието ми, а духът ми успява да се сражава с враговете си. Дори ги побеждава. Борбен, той тръгва напред и щом забелязва фабриката, влиза вътре и се потапя в света на знанията. Изпитва наслада да научава нови неща и още по-голямо удовлетворение да знае, че помага на нуждаещите се. Победил, с нови знания, продължава напред. С големи усилия се качва на върха на планината. Качва се на толкова високо, че е способен да види големите мечти, които съм си поставила за цел в живота. В този момент той успява да види как малкият автобус се връща на любимата му автогара. Някои от хората, които слизат, изглеждат толкова големи, а други едва се забелязват, но само духът ми знае защо. Пътниците, изглеждащи големи, вече са опознали себе си, вкусили от приключението и жадни за още пътешествия. Те са открили това, за което са тръгнали. Едва забележимите хора просто се качват в друг автобус със същата надежда. Кой знае? Може би  при предишното пътуване са били изправени пред дилемата дали да се унесат в сладката дрямка, или да усетят тръпката на едно незабравимо приключение. Е… избрали са дрямката, или по-точно казано -  тя е избрала тях. Дано обаче следващото им пътуване да бъде истинско!