Импресия за Световния ден на прегръдката
Въздухът е натежал от постоянно крещящите клаксони на нетърпеливите коли, а слънцето лениво процежда януарските си лъчи през голите клони на дърветата. Вървя. Ние всички сме забързани нанякъде, ловко заобикаляйки всяка потенциална заплаха, която да ни забави. Състезаваме се с живота, с времето, със себе си. Но накрая никой не ти казва дали си победил, или не... Момиче, гледай къде вървиш! Зареяла поглед отвъд сивите покриви, не забелязвам дамата с шикозните ботуши пред мен, застанала до една будка с кафе в ръка. Неволно се блъскам в нея и тя разлива част от горещата напитка върху велурения си ботуш. Господи, сега как се очаква да го изчистя?! –Аз, ъ... извинете, не Ви видях... Троснато тупва с крак и прави неуспешен опит да ме прониже с гневен поглед, нека да ми е гузно! Но...гузно ли ми е? И напук на цялата тази драма, напук на проклетия забързан свят, който все забравя да изключи печката, когато излиза, напук на тази госпожа, която е решила да застане като стена на пътя на забързания свят, ядосано бъркащ в джобовете си за ключовете на колата, аз се засмивам и прегръщам обърканата дама с всички сили. Засмивам се както никога преди, оставям се смехът ми да изригне като вулкан и да зарази всички. Усещам как едно весело пламъче подпалва смеха в очите ми, виждам как светлината, струяща от него, заразява цялата Вселена! Нека кънти песента на душата ми! Нека всички се засмеем, дружно хванали се за ръце в кръг, и да се залюлеем в опияняваща еуфория от кристални звуци и пъстри цветове! И против всички правила на човешката психология, жената се засмива и ми отвръща на прегръдката. Струва си да живееш за онзи миг на благодарност, изписан в топлите очи на човека. Миг, който прокарва невидима нишка между теб и човека, миг на спомени. Продължавам по пътя си. Аз знам, че днес е Световният ден на прегръдката. Но онази дама - Не. И въпреки това, точно в онзи един-единствен момент, тя ми позволи да се докосна до душата ѝ и да я отключа за нови, красиви емоции. Сигурно следващия път, ако някога съдбата отново ни срещне, ще я поспра, ще я заговоря, ще я питам как е прекарала отпуската си. Защото онази прегръдка не означаваше само физически контакт; тя бе отвъд всичко посредствено и тривиално. Тя бе символ на топлина, надежда и светлина. И осъзнавам, че съм готова да прегърна целия този блуждаещ за човешка близост свят, за да го накарам да се засмее заедно с мен и да му подаря един миг на наслада. И на щастие.
