Кралицата Роза

      Тя беше кралицата, чиито деликатните листа нежните слънчеви лъчи галеха. Тя беше млада, хрупкава, притворила все още очи от своя дълъг прекрасен сън. Величие и изящество се преплитаха в нея. Розата се извиси над останалите цветя. Когато се събуди, тя леко притвори кадифените си очи, защото слънцето я заслепи. „О! Колко съм разрошена! Моля да ме извините!”- ласкаво се обърна тя към своите съседи- теменужката, макът и лалето.  И нейното неподправено съвършенство мигом плени макът. А той беше самовлюбен егоист, нежелан от дамите, защото той винаги откриваше по нещо, което наричаше „дефект”- може  едно от листенцата да е леко кривнало, или да е по-различно от другото. Но себе си смяташе за перфектен. А ето, че видя онази сутрин прелестната роза, току-що пристигнала след своето дълго пътуване през вълшебния свят на сънищата. „Здравейте, госпожице! Нужна ли Ви е помощ с ресането на Вашите великолепни листенца?” - предизвикателно я попита макът с неприятен глас.  А розата леко се смути и поруменяла още повече, отвърна: „О, не, благодаря, и сама ще се оправя...”. А макът се намръщи, придоби цвят на кърваво небе и гневно се разписка: „Само да знаете кой съм, и ще се отнасяте с мен сякаш съм най- великият! Та какво приказвам, аз СЪМ най-великият!” . Надявам се вече да сте разбрали що за „цвете” е макът...

        А розата и малката теменужка станаха неразделни. Лекотата и веселието на мъничката  приятелка сякаш усмиряваха трудния и леко претенциозен характер на изящната роза. Но  нека не я виним- все пак тя е Роза!... Теменужката й разказа красивите истории за дъждовете, които даряват със сила крехките стъбла, за слънцето, което ги обгръща със всичката си обич и ласки, на каквито единствено то е способно. Разказа  й за великолепните пеперуди, които някога били велики цветя и нямало на земята по-прекрасни от тях. Ала веднъж  древна черна магия се стоварила върху тях и те се отделили от земята и полетели високо в лазурното небе, до което нито едно цвете не успяло да се докосне. Сподели историите си и за едни големи  чудати създания без грам листенца по тях. Те често идвали и им се любували, обсипвали ги с топли думи и внимание и ги милвали нежно по листата. Теменужката много харесваше  тези създания.

         Когато за първи път срещна погледа на лалето, сърцето на розата затупка по-силно. Тя потъна замечтана в красивите му благородни очи, които мъдростта бе изваяла още по-хубави. В тях тя съзря една неугасваща силна светлинка, която сякаш  никога нямаше да успее да достигне...

         Но лалето бе един изискан джентълмен, който знаеше как да се отнася с една дама. Той не търсеше своята лейди, но дълбоко в себе си копнееше да я срещне един ден - един светъл ден като този, в който за първи път видя розата. И тя му се стори най-прекрасното творение на природата, по-прекрасна от всичко на тази земя. Тя бе чиста и невинна в душата си като бистра вода, но и недостижима. Нейната скромност и непринудено леко кокетничество изпълниха лалето с едно непознато за него чувство - сърцето на този железен рицар се пречупи и той изпита... ЛЮБОВ. Да, да, онази неземна радост, онзи блажен момент, когато усещаш дъха на любимия върху кожата си, когато устните горещо се допират, а ти танцуваш в една вечна еуфория, потънал  сред звездите в неговия поглед, без желание да откриеш обратен път...

         Розата не намери сили да го заговори първа, ала и той се стесняваше. Но двамата често  си разменяха влюбени погледи, които колкото и да се опитваха да  прикрият с маски на безразличие, не успяваха. Теменужката забеляза това и в нейния бистър ум се зароди идеята да ги срещне - все пак тя бе трета братовчедка на лалето и най- добра приятелка на розата и знаеше техните скрити мечти и страсти. Но имаше още някой, който забеляза погледите, с които розата не можеше да се откъсне от лалето. Това бе макът. Скованото му от студенина сърце се изпълни със злоба, каквато никога не бе изпитвал. Мрак покри низвергната му душа, омраза виждаха неговите грешни очи. Честта му бе накърнена от някаква си измет... и той щеше да отмъсти. Черни мисли се затвориха в него като в клетка - как ще причини краха на благородното лале, после бавно и болезнено ще го унищожава, а накрая ще си присвои красивата принцеса и той ще бъде единствен за нея, неповторим в своя чар и привлекателност!...

        Една светла утрин прелестната роза се събуди, окъпана в зората на новото слънце. Леко и грациозно потръска блестящите си като рубин листенца и след това потъна в своите блянове - за нея това бе голям ден, защото щеше да разкрие любовта си към своя красив принц лалето. В чистите си като сняг мечти те щяха да заживеят щастливо, докато не напуснат заедно белия свят... Но както размисляваше, изведнъж някакво лошо предчувствие убоде като игла сърцето й - сякаш част от нея бе изтръгната и отнесена отвъд наивните й представи за света. Пред меките  очи на розата падна мрак, непоносима болка изпълни нейното сърцето. С  огромно усилие тя обърна поглед към своя любим... И в този момент душата й загина. Искаше никога да не бе се появявала на този толкова грозен свят. Болката, която я връхлетя, бе толкова неописуемо силна, че всичките пролени сълзи на този опетнен от злочестини свят не можеха да успокоят изпълненото  с отчаяние и скръб сърце. Стройното стъбло на нейния любим бе прекършено, а на красивото му лице бе застинала една студена усмивка - усмивката на смъртта. Сърцето на розата замря. Сякаш това бе един кошмар, най-отвратителният от всички, и всеки момент тя щеше да се събуди, но... нищо не се променяше. Този миг й се стори като цяла вечност, изпълнена с мъки и страдания. Никой не можеше да я успокои. Единствената утеха бе да отлети там, където бе сега нейната любов, нейният смисъл на живота. А силите я напуснаха. И когато вдигна последен поглед нагоре да се прости, тя забеляза макът, почервенял от задоволство, гордо изпъчил гърди. И като гръм всичко й стана кристално ясно - те са се борили за нея! Това е бил момент на чест и достойнство, в който този толкова отвратителен тип бе отнел любовта на краткия й живот. Розата нямаше сили за нищо, единствено с пресипнал от мъка глас успя да промълви: „Защо...?”. Но не искаше отговор. Не желаеше да слуша този така омразен глас. Искаше да изчезне, да се заличи и никой никога да не я открие. Тя погледна към изящните си ръце и бавно, но сигурно ги постави около тънкото си гърло. И ги стисна с всичка сила. Светът пред нея се завъртя, непрогледна мъгла падна пред очите й и сетният дъх на младия  живот я напусна завинаги... 

         Макът продължи да живее с мисълта, че той е най-великият от всички, единствен той притежава толкова чар и обаяние, а драмата, в която взе участие, бе едно недоразумение. Но един облачен следобед наблизо минаваха две от онези големи чудати двукраки същества, които се наведоха и откъснаха мака. Той роптаеше и се дереше, крещеше, че той бил техен господар, но... все пак той бе просто едно много наивно, глупаво цвете. А заедно с мака си отиде и споменът за неговите злодеяния.

         Единственото цвете, което остана, бе мъничката теменужка. Но след тази трагедия тя стана затворена в себе си, като бавно се стопяваше, без да сподели своите терзания. Загуби някогашния си весел и забавен характер и лекотата, с която  общуваше. Единствено на мен ми сподели тази история за вечната любов на две вечни души.