Моята зелена мечта за България

Съмва се. Окъпаното в роса слънце се подава през прозореца, за да ме прегърне, но не успява. Току-що ранобудният петел на леля Дешка с пискливия си глас му напомня, че отново закъснява за ежедневната си обиколка по широкия красив свят. Слънчо закачливо ми смига и поема по своя път, а аз решавам, че мога да остана още малко под завивките. Притварям блажено очи и започвам да мечтая. Представям си приказната Рила планина, в полите, на която съм отседнала, припомням си вчерашната разходка и красотата, която сякаш извира от недрата на тази магична планина. Отново чувам гласа на славеите и ромона на близкото поточе. Възторжени щурчета и влюбени жаби се надвикват в безкрайния си стремеж да заявят на света своето място под слънцето и преклонението си пред великата майка природа. Вятърът шепне тихо на брезите, а те  бързат да споделят тайните му с величествените борове, които наредени като войници стоят горе на хълма и пазят долината, ширнала се пред тях, от бури и вихрушки.

Но какво всъщност правя аз? Нима дойдох в това райско кътче, за да стоя под завивките, да мечтая и сънувам? Скочих бързо от леглото и повиках вятъра. Попитах го накъде да тръгна и каква история иска днес да ми разкаже. Той ме погали по бузата, донесе ми вълшебно самодивско биле и закичи с него косите ми, а после ме понесе на крилете си. Летях, носена от вятъра, и се дивях на красотите, които виждах от птичи поглед. Видях синьото на морето, зеленото на гората, златното на нивите, пъстрата шевица на планинските цветя, пръснати като момински наниз на огрения от слънцето склон. Чух песните на птиците и усетих мириса на топлата земя, примесен с уханието на току-що изпечен хляб, който отрудена жена вадеше от фурната. Вятърът ме понесе нататък, в подножието на онзи тесен висок хълм, където ясно личи коритото на почти пресъхнала река със заоблени камъчета по дъното. В мига, в който завали първият дъжд и бурни потоци се понесат от планината, прокарвайки си път, те ще напълнят с вода този овраг, рекичката ще оживее, весело ще зашуми и ще потече надолу. А когато се случат наводнения, гигантски поток бушуваща черна вода ще се носи с огромна сила и ще смива по пътя си каменните грамади, ще променя недрата на урвите. Водата пробужда спящия живот и обикновените, отдалеч с нищо неотличаващи се локви и езерца, заблестяват с ярки цветове – от пурпурно до свежозелено. Там са миниатюрните лишеи и мъхове, появили се незнайно откъде и облекли в миг сивите безлични скали с празнични одежди. Запленена съм от тази красота и ми се иска завинаги да остана тук и да стана част от тази райска картина. Това е моето желание, това е моята мечта.

Вятърът ме спуска леко на поляната и ме оставя при своята добра приятелка трепетликата, а тя ме препраща към старата и мъдра река. Известно време стоим и мълчим. Свалям самодивското цвете от косите си и тържествено й го подарявам. Тогава чувам гласа й:

„Благодаря ти, дете. С този дар ти ми припомни отминали времена, когато девойките пускаха китките си по течението ми и гадаеха бъдещето си. Момци плуваха във вировете ми и ловяха риба. Младите булки идваха нощем и вземаха мълчана вода от снагата ми. Примесваха я със сълзите си, когато в потайна доба изричаха имената на желаните си и неродени още рожби. Така беше преди, а знаеш ли как е днес дете? Обърни се и виж! Земята е разрязана от причудливи бръчки – рани и по нея текат множество ручейчета с някакъв странен, тревожещ тъмновинен цвят. Земята страда, земята плаче и изнемогва от всичките вреди, които вие, нейните деца, й нанасяте.”  Изплаших се, отвратих се, и реших да протестирам. Исках да кажа на реката, че вината не е моя, че вината не е наша. Тогава върху мен се спусна ядосаният бурен вятър и ме понесе към морето. Показа ми огромните химически заводи, които изливаха черна зловонна течност, която се просмукваше като прокоба в животворящата водна шир и тровеше живота, който морето носеше в себе си.  Отнесе ме до оголен и страшен хълм, който е бил красива широколистна гора допреди няколко дни, но алчни хора са изсекли, за да спечелят малко пари. Показа ми осакатените птички, изгубили своите гнезда и животинките, останали без храна и подслон. Почувствах се страшно наранена и безпомощна, но за жалост това не беше всичко. Пресякохме поляна, обсипана не с дъхави цветя и плодни храсти, а засипана със строителни отпадъци, найлонови торбички и купища стари автомобилни гуми. Заплаках и помолих вятъра  да спре да ми показва тази човешка мерзост и глупост и да ме върне в къщата за гости на леля Дешка.

Тази нощ за мен беше кошмарна. Припомнях си отминалия ден и пред очите ми отново се редяха първо дивните и уникални природни красоти и чудеса, а после ужасите, причинени на природата от нас хората. За мен тази нощ на размисли беше като откровение. Извиках вятъра и му прошепнах моята зелена мечта за България. Той я понесе на крилете си и я сподели първо с брезите, а те побързаха да я кажат на боровете – стражи на отсрещния хълм. Шепот се понесе по долини, хълмове и ливади. Реката забърза своя ход и одобрително ми кимна. Звездите казаха на Луната, а тя отиде да събуди Слънцето. Моята зелена мечта за България е толкова малка, но и толкова голяма. Толкова скромна, но и толкова искрена. Мечтая си всеки човек на тази Земя да има сърце и душа толкова големи и истински, с които да усеща и разбира природата. Мечтая си да стане като в онази стара популярна българска песен – „Ако до всяко добро същество застане поне още едно...”

Моята зелена мечта за България е да бъдем истински човеци и да направим цялата планета чиста, зелена и красива. Нека започнем днес и сега, тук, в България.