Електронен вестник

ПРИКАЗКА ЗА ВСИЧКИ…

Сияна Цончева, IX а

В стари времена, в царство далечно и красиво, живеели цар и царица. От любовта им се родила красива дъщеря. За радост на нейните родители, сърцето на принцесата преливало от нежност и доброта и всички й се възхищавали. За възпитанието и образованието на принцесата се грижели най-добрите учители в царството. Така неусетно минавали годините и дошло времето тя да навърши пълнолетие и да бъде омъжена. От близки и далечни царства започнали да идват принцове и търговци, с богати дарове да искат ръката на младата принцеса, но царското семейство не одобрило  никого от претендентите. Така минали много дни и месеци и ето, че дошло време, когато никой вече не идвал да поиска ръката на принцесата. Царят бил много загрижен за бъдещето на царството и дъщеря си. Една нощ след дълъг размисъл той взел решение. На сутринта го съобщил на царицата и дъщеря си. Те одобрили предложението му и тогава царят свикал своя съвет, като му казал:

   - На десетия ден от рождения месец на принцесата съм решил да организирам петдневен турнир. На него нека кандидат-женихите да покажат знания, смелост, съобразителност и ловкост, а който от тях спечели, на него ще дадем дъщеря си за жена и ще стане принц.

         Решило се царят, царицата, принцесата и целият болярски съвет да бъдат жури. Участниците трябвало да покажат знанията си по граматика, риторика, диалектика, геометрия, аритметика, астрономия, както и да демонстрират уменията си в бойните изкуства, ездата и лова. През последния ден от състезанието, който бил и рождения ден на принцесата, кандидатите трябвало да създадат литературно произведение, чрез което да изразят чувствата си към принцесата.

      Когато всичко било уточнено, царят подписал указа за насрочения турнир и вестоносците тръгнали из цялата страна да разгласят новината.

      По това време, въпреки справедливото и мъдро управление на царя, животът в Царството не всеки ден бил спокоен и добър за хората. В тайна пещера, високо в планината, насред вековните гори се криела банда разбойници. Те нападали керваните на търговците, ограбвали хората по пътищата и в селата.  Предвождал ги главатар, който бил много ловък и хитър, и винаги успявал да избегне засадите на царските войници. Казвал се Барух.

      Един ден те нападнали керван с пътуващи ловци и търговци на кожи, които били продали стоката си в царския град и се прибирали по родните си места. Започнали да разхвърлят и грабят каруците, взели парите, които хората били скътали в дрехите си. В последната каруца ненадейно открили стрица. Тя пътувала със своя син, тъй като нямало кой друг да се грижи за нея в дома им.  Наобиколена от развилнелите се грабители, тя тихо попитала кой е водачът им. Когато той застанал пред нея и очите им се срещнали, тя му казала:

  - Синко, мен не ме е страх от теб и другарите ти. Не ви ли е срам да обирате тези хора, които си изкарват прехраната с честен труд? Сега те и техните семейства ще гладуват и едва ли ще оцелеят през зимата. Трябва да си платят и данъците. Старата жена му казала също:

 - Защо не спрете с разбойничеството и като си толкова смел, не отидеш следващата година в царския град и не покажеш уменията си на състезанието за ръката на красивата принцеса? - и спокойно му разказала за обявения турнир.

Тези и други чувствени думи му казала старицата, като го приканила да вземе решение, с което да пусне всички и да им върне отнетото. Всички думи, които чул, сякаш парнали сърцето му и Барух навел замислено глава. В тази старица той припознал някак своята майка, която била починала преди време и също го съветвала да не краде, а по честен път да изкарва прехраната си.

        Всички погледи били вперени в него. Осъзнавал, че от неговите решения и действия зависели съдбите на много хора. Другите разбойници започнали да го увещават да не слуша бръщолевенето на старицата, припомнили му разгулния живот отпреди и започнали да го уверявят, че ги чакат нови „подвизи“. Барух, без да отрони дума, се обърнал и се качил на близката скала, а погледът му се взрял в безкрайната шир. Чувства, мисли и желания се борели в неговата душа..., а и тази принцеса? Нещата, които чул от старицата за нея, сякаш попивали дълбоко в сърцето му.... Доловил полъх на вятър и се сепнал...вече знаел какво иска да направи, кой иска да бъде...

      Бързо се върнал при останалите разбойници, които го очаквали с нетърпение и с уверен и спокоен глас казал:  

      - Приятели мои, много време бродихме из гори и планини, завардвахме пътища, нападахме кервани, ограбвахме села - направихме много хора нещастни. Вече е време всичко това да спре. Трябва да променим своя живот. Затова освободете всички хора и им върнете имуществото.  Нека продължат по пътя си. Освен това, ще отида на насрочения турнир и ще се състезавам за ръката на принцесата в честна борба с останалите кандидати. Спечеля ли, вас ще направя свои боляри и съветници.        

       Чули се гласове на несъгласие, последвали плахи опити да променят решението на водача. Но виждайки неговия уверен и строг поглед,   престанали с възраженията. След това всички поели по своя път.    

      Никой не разбрал, че след раздялата Барух отишъл в пещерата, която дълги години дотогава била техен дом. Там останал три дни без храна, като само пиел вода от кладенчето в нея и обмислял как да се подготви за турнира, спечелването на който сега била единствената му цел. На третия ден решил, че най-добре ще се подготви в манастира от другата страна на планината, в който можел да получи съвети за всички състезания, включени в турнира.  Събрал си вещите, взел си парите, които бил крил през годините в близост до пещератар и се запътил към него. Там го посрещнал игуменът, на когото разбойникът разказал своята история и причините, които го довели дотук. Игуменът го изслушалр без да го прекъсва, после му отговорил:

     - Синко, достойно и мъдро е твоето решение. На човека, който виждам пред себе си, е справедливо да се даде нова възможност да погледне на живота с други очи. За твоята целеустременост и надежди ние щe отворим вратите на нашия манастир.- тъй рекъл игуменът и въвел разбойника в малка килия, в която имало дървен нар за спане и скромно писалище. Барух целунал ръка на игумена и влязъл вътре.

       Така започнало обучението за младия разбойник. Той бил поставен на различни изпитания и лишения и опознал един друг живот. Монасите го научили на четмо и писмо. Изучавал различни науки,  обикнал поезията,  усвоявал бойните изкуства и техния смисъл. За тази една година, която прекарал в манастира, той осмислил стойността на всички добродетели, на които го учели. Впечатлил монасите с желанието и стремежа си за придобиване на знания, за водене на праведен и честен живот. Помагал им във всичко, с което ги сблъсквал живота в манастира. Дарил всичките си пари на монасите, за да послужат на добрите им дела. 

      Бързо изминала годината. Наближил месецът на турнира и Барух поискал разрешение от игумена да напусне манастира. Всички се събрали и го поздравили за неговото усърдие по време на обучението и постигнатите резултати. Той се обърнал към тях и им казал, че няма да ги забрави и сърдечно им благодарил за помощта. Те му подарили  няколко книги, дали му кон, малко храна и вода и той се запътил към царския дворец.

       Ето, че дошъл и денят на състезанието. Събрали се десетки участници и хиляди хора дошли да наблюдават надпреварата. Претендентите застанали пред журито и царят обявил правилата и начина, по който ще се проведе състезанието. В това време разбойникът извърнал глава към принцесата, която седяла леко смутена до своя баща. Погледите им се срещнали и той усетил сърцето си как тупти силно, както никога досега. Душата му сякаш се отделила от тялото и прегърнала принцесата. В този момент лицето на принцесата леко поруменяло и той видял как тя му се усмихва. След този миг момъкът усетил не само нови сили и увереност у себе си, а и познал трепета на любовта.  

        Царят дал начало на турнира с думите: ”И нека най-добрият и достойният да победи”.  Изпитанията се редували едно след друго. Дните на турнира били напрегнати и изпълнени с много емоции и страсти. Над всички обаче се откроявал разбойникът. Придобитите умения и знания в манастира, природната му сила и бързина му давали надмощие и предимство пред останалите участници и те не могли да го победят в нито едно съревнование. Вълнуващ бил и последният ден от турнира. Всички участници един след друг отправяли лирични послания към принцесата. Когато Барух произнесъл първите си думи, всички притихнали и слушали със затаен дъх стихотворението, което било предназначено за принцесата. То било нежно, изпълнено с красиви думи и чисти чувства, пропито с много страст и любов. Погледите на всички хора били вперени в него с възхищение. Появили се сълзи в очите на принцесата. Тя вече знаела кой ще  бъде нейният избраник.

       Журито без колебание определило за победител на турнира Барух. Той бил радостен и доволен от победата и от това което показал. Но най-щастлив се чувствал, защото спечелил и сърцето на красивата принцеса.

        Сватбата траяла три дни и три нощи. Младите не сваляли очи един от друг и имало много песни и танци. Не след дълго принцът и принцесата поели управлението на царството с благословията на царя и царицата. Новият цар не забравил и своите другари от миналото. Част от тях направил боляри и съветници, а на други дал военни звания, както им обещал. Те започнали да обикалят из селата, да следят за реда и да помагат на селяните за един по-спокоен живот. Монасите, при които принцът получил знания и мъдрост, също не останали забравени. За дейността на монашеското училище и манастира царят дарил много от своите средства и земи.  

       Царят и царицата живели дълго и щастливо и били заедно до края на дните си. Родили им се две момичета и едно момче, които възпитали в доброта и справедливост. Когато всеки от тях навършвал пълнолетие, царят им разказвал своята история, историята на разбойника, който станал цар. Той винаги завършвал разказа си с думите: „Човек е важно да знае КАКВО трябва да се направи, но още по-важно е да знане и КАК......!

Меню