Евреи и българи – два народа, една родина, една любов

В едно мъгливо утро тръгнахме на път. Сбогувахме се с Дунав и родният град и поехме към неизвестното. Поехме към съдбата си.

Казвам се Лея и съм едно от четиридесетте еврейски момичета доброволки милосърдни сестри. От Русе,Варна и Видин тръгнаха и много млади мъже от нашата общност.

Вечерта преди пътуването се събрахме заедно цялото семейство. Мама запали менората и всички заедно прочетохме молитвата.Беше Шабат!Мама беше  приготвила Хала както повелява нашият обичай и ми напомни завета на дедите: - пази и помни! Да, еврейка съм, но съм и българка. Обичам  родината си и бих направила всичко по силите си за нейното добруване както това направи три години по-рано големият ми брат Даниел. Даде живота си за България!

 Сутринта потегляме към новия  си живот. Пътуването не беше леко,  но пък беше забавно.Всякаш всички в този влак бяха забравили, че отиваме на война. На всяка гара спирахме и към нас се присъединяваха нови доброволци. Хората ни посрещаха с музика и цветя и ни изпращаха с възгласи: - Ура, и да живей България!

По време на това пътуване се запознах с моята най-добра приятелка - Ганка, също като мен доброволка , милосърдна сестра.Тя беше най-слънчевото  и  усмихнато момиче което съм срещала в живота си. Имаше малко чипо носле цялото обсипано с лунички, красиви пъстри очи и най-голямата усмивка на света. А как пееше тази моя пиятелка Ганка, как само пееше!Тези нейни песни и този вълшебен глас ни спасяваха неведнъж от мъката и отчаянието, които ни обземаха в трудни моменти.

Пристигнахме на фронта по обяд на втория ден. Мъжете разпределиха по роти , а нас милосърдните сестри упътиха към полевата болница. Много се зарадвах като разбрах, че с Ганка сме разпределени на едно и също място. Първата нощ на фронта изкарахме доста спокойно. Двете с Ганка имахме възможност дори да поговорим и да се опознаем още малко, преди да ни запознаят с главната сестра и доктора в нашия лазарет. Беше ранната пролет на 1917 година. Дните минаваха еднообразно и се сливаха в един дълъг сив и безкраен кръговрат. С Ганка изпълнявахме съвестно поставените ни задачи и рядко имахме пререкания с доктора и главната сестра. Еднообразието биваше нарушавано , само от някое писмо или колет които пристигаха от Русе и Видин за мен или Ганка. Тогава бяхме много щастливи, а тя пееше и плачеше едновременно.  Много рядко докарваха и ранени войници. Повечето бяха обезводнени и с леки наранявания, които минаваха за дни. Така минаваше времето ни до нощта на 21 април. Битката започна в ранното утро на другия ден. Във въздуха се носеше ухание на цъфнали дървета, и ранобудни славеи пееха в близката до лазарета гора. Ганка и аз спяхме в топлите си легла. Изведнъж се появи сияние! След него и още едно, и още едно.... Последва ги ужасен грохот, който не спираше. Въздухът замириса на барут и сяра и времето спря. Виждах и чувах, но всичко беше като на кино лента. Всичко се случваше тук и сега, но някак беше извън времето и пространството. Извън мен самата. Виждах всичко в чернобели краски. От вцепенението ми ме изтръгна песен. Ганка пееше с цяло гърло и плачеше. Виждах ужаса стаен в очите и. Не чувах думите на песента, но знаех, че тя пее за да оцелее. Песента беше нейната котва която я държеше в реалността. След това нещата се развиха някак много бързо. Ранените започнаха да пристигат след няколко часа и нямаше време нито`за песни, нито за сълзи. Четири дни снарядите на британците не спряха да валят. Земята беше зажадняла за дъжд, но падаха само снаряди. Полята се къпеха в кръв, а не в роса. Видяхме Армагедон на живо! Превързвахме рани, ампутирахме крайници, вадехме шрапнели и изварявахме инструменти. Цели четири денонощия! След този кървав Армагедон имаше затишие. Двете с Ганка успяхме дори да поспим и поговорим. Жертвите и ранените от наша страна намаляха. Българите се впуснаха в нова атака и успяха да завземат точките  „Нерезов”, „Княз Борис” и  „Пазарджик”. След контраатаката на нашите , британците бяха отблъснати и дадоха многобройни жертви. Победата беше наша!  Победата беше за България!

Фронта се местеше, местехме се и ние с лазарета.Трябваше бързо да съберем нещата си и да натоварим полевата болница на волски каруци. Местехме се! Цялата тази суматоха покрай местенето и еуфорията от спечелената битка много ми напомняха за нашия празник СУКОТ – празника на шатрите. Докато товарехме багажа разказах на Ганка за Сукот. Обясних и значението и символиката му. Днес ние местехме нашия лазарет както преди хилядолетия предците ми са странствали и опъвали шатри в пустинята . Разказах и,  че шатрата е символ на на света, и мира сред хората . Сукот е онзи желан миг, когато човек стои умиротворен под своята лозница, без да изпитва тревога и страх. Приятелката ми беше възхитена и очарована от моя разказ. Виждах възхищение и любопитство в очите и. Виждах благодарност. За миг бях успяла да я откъсна от действителността която двете преживявахме.

Войната беше в разгара си. Боевете продължаваха с пълна сила и кратки прекъсвания. Главното нападение започна в 9 часа с британски войски настъпващи  на пет вълни към българските позиции. След четири атаки през нощта на осми срещу девети май победихме британците. Това за тях беше долината на смърта – техният „Армагедон” Те изгубиха 12 000 живота в битката при Дойран! Аз изгубих само един, този на скъпата си приятелка Ганка. От нея ми останаха няколко зрънца мъниста от скъсаното и герданче и любимата и песен: „ Млад Стоян конче води”.

Две години след като изгубих  скъпата ми  Ганка намерих моят Стоян, братът на Ганка . Сега заедно и с много любов отглеждаме нашата Ганка и често й пеем любимата песен на нейната леля.