ЗЕМЯТА, ВЯРАТА И КРЪВТА – СТОЖЕРИ НА ЕТНИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ
ЗЕМЯТА, ВЯРАТА И КРЪВТА – СТОЖЕРИ НА ЕТНИЧЕСКАТА ОБЩНОСТ
Земята, вярата и кръвта – стожери на етническата общност. Земята, вярата и кръвта – символи на обединението. Земята, вярата и кръвта – наследство от предците за нас и нашите деца. Наследство, което НИЕ трябва да опазим.
Какво е земята? Какво е вярата? Какво е кръвта? Земята – „шепа пръст”, от която всеки иска да загребе с двете си ръце, да вземе това, което му принадлежи, да знае, че е само негово. Вярата – малката икона, закачена на стената, потънала в прах. Същите отговори ли би дал Васил Левски, който е жертвал живота си в името на тези две висши ценности? Не! Затова, отговаряйки на третия въпрос, нека се опитаме да приличаме поне малко на Левски, да дадем отговора, който той би дал. Отговорът, който да го накара да се почувства горд от потомците си. От тези, на които чрез кръвта си е завещал една „свята и чиста република”.
Земята – нашата родина, нашата мила майчица, нашият приласкаващ дом. Не просто пръст, не просто собственост. А чувството на принадлежност, усещането за връзка с прародителите, за които тя е била всичко. И именно затова тя ги е обединявала, а не разделяла. Това парче земя, наречено България, ги е карало да изоставят любящи съпруги и невръстни деца, за да я защитават с живота си. „Знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе…” - обръща се към либето си вечният поет и революционер Христо Ботев. Тези негови думи свидетелстват за безрезервната му обич към родината, към земята, към бащиното огнище, където е „порасъл и първо мляко засукал”. Жертвоготовността на Ботев и на стотиците хиляди българи, проляли кръвта си, борейки се за свободата на родината си, издига земята като върховна ценност и стожер на етническата общност.
Вярата – там, където разумът спира, ограничен в знанията си, там започва вярата. Вярата – не само като религия и упование в Бог, вярата като надежда за по-добро, по-светло бъдеще. На българския народ. Вярата е крепяла българите през петвековното османско робство. Тя ги е запазила като единна, търсеща свободата си общност. Изражение тази непреклонна вяра получава чрез изграждането на множество църкви и манастири по българските земи, както и чрез фолклора. Народната песен „Даваш ли, даваш, Балканджи Йово” разкрива на какви мъчения е подложен българинът, заради отказа да се отрече от християнската вяра. Легендата за четиридесетте момичета, които не искат да предадат вярата си и затова се хвърлят заедно в морето, също доказва каква огромна роля е играла вярата за сплотяване и опазване на българската етническа общност.
„Кръвта вода не става” е казал народът. И ако човек може да се отрече от земята и вярата си, то от кръвта – никога. За зова на родовата кръв пише Елисавета Багряна в стихотворението „Потомка” – за българската скитническа, непокорна кръв. Точно тази кръв трябва да бъде пролята според българските революционери, за да заслужим свободата на другите две върховни етнически ценности – земята и вярата. Ето защо българската земя, напоена с кръвта на предците, е безценна.
Земята, вярата и кръвта – пазители на народното минало, настояще и бъдеще.
И ако в този момент, прочитайки отново и отново въпросите, у нас се пробуди една малка искра, една малка частица от характера на героя Крали Марко, възпяван в народните песни като защитник на българската земя, вяра и кръв, то значи отнетото време не е било напразно… То значи, че етническите ценности ще преодолеят границите на времето.
