Няма невъзможни неща, и всичко се постига с труд и упоритост

Първо, искам да благодаря на родителите си, защото те са виновни за това, че дойдох тук, в старопрестолната столица, да уча точно в това училище. Ще им бъда благодарен за това - и не само - цял живот, но според мен точно тези 5 години от живота на всеки са най-определящи за бъдещето ни и за хората, които ще бъдем, защото в началото сме просто платна с контури, но без цветове, а в края всеки един от нас вече е прекрасна посвоему картина. Родителите ни бяха хората, които, след като вече бяха начертали контурите за нас, ни връчиха платното, и изпращайки ни тук, ни връчиха и писеца. Второ, искам да благодаря на учителите, защото те бяха ръката, която държеше нашата собствена, докато запълвахме тези картини, а директора беше човека, който следеше да не излизаме от контурите -кога успешно и кога не. И не на последно място - искам да благодаря на съучениците си, защото те бяха тези, които подаваха боите - на пръв поглед не винаги правилния нюанс, а понякога и изцяло грешен цвят, но сега, когато се огледам тук, виждам, че всеки цвят е бил точно този, от който сме се нуждаели. Те ми помогнаха и да осъзная, че вече, за съжаление, след като работя на моето платно с общите бои не мога да изтрия това, което съм сътворил. Не мисля, че някога ще забравя колко объркан бях в началото на обучението си тук. Нова стая, нови хора, ново място, нов град. Та аз бях само на 13 - ранна възраст за самостоятелен живот, възраст, на която влиянието на околните е твърде голямо и влиянието на родителите твърде малко, възраст, на която грешния път изглежда много по-готин, вълнуващ и лесен, а правилния скучен, глупав, че и труден. И въпреки това, останах достатъчно разумен да поема по правилния път. Не казвам, че беше лесно, или че бях най-примерния, но както се казва, хубавите неща се постигат бавно и трудно. Мисля, че всеки един от нас, които сме преминали през това, може да ме разбере. Няма да забравя запознанствата, които после, с времето се превърнаха в приятелства като виното - някои просто бяха изконсумирани твърде бързо и после болеше глава, други се консумираха бавно и внимателно, като по този начин с времето ставаха все по-сладки, трети също се консумираха бавно, но пък някой беше забравил тапата и те изветряха, и изгубили своя вкус и аромат ни накараха да ги сложим в шкафа от сантимент, който ни спира да ги изхвърлим, и такива, който въпреки отделеното време да узреят, ставаха все по-кисели. Няма да забравя глупостите, които сме правили заедно, и глупостите, които сме правили един на друг. И въпреки всичко, мисля че ако не си останем приятели за цял живот, то поне ще си останем уроци за цял живот. Няма да забравя времето, прекарано в общежитието. Там наистина се чувствах като ТВ звезда - макар и такава от по-лек вариант на Биг Брадър. Всичко за всекиго се знаеше от всеки и никой не пропускаше да го обсъди. Целувки, напивания, цигари - всичко се наблюдаваше. Единствено не се обръщаше внимание на ученето - най-вероятно просто защото не оставаше време и за него, все пак трябваше и да спим, и така и не се случваше. Няма да забравя и училищните дни. Винаги съм обичал да се състезавам за каквото и да е, и поставен в среда с интелигентни хора с възможности, аз винаги бях на пистата. В крайна сметка почти успях, ако не беше ученолюбивата ми съученичка Ралица, която, въпреки че трябваше да учи по две програми едновремено, все пак успя да ме бие, което според мен заслужава респект и още веднъж аплодисменти. Почти нямаше скучни дни - бяхме заети да пишем домашни и да учим в междучасията, а в часовете се чудехме как да се скрием да не ни видят и евентуално изпитат. Когато пък беше скучно, ние си го правихме интересно по начини, които почти никога не бяха одобрявани от администрацията. Създадохме работа на санитарния персонал, но и голяма част от нас, по стечение на обстоятелствата, им помагаха по някое време. Създадохме главоболия на администрацията, но мисля, че ако не бяхме, дори и на тях щеше да им е твърде скучно и въпреки това, всичко е добре щом свършва добре, а за мен това един красив край на този етап от живота ни, на чието място идва едно ново начало, също красиво, но по различен начин. Няма да забравя и първия ми личен успех, още в самото начало, когато имахме за задача да напишем есе на темата "Отличник в училище значи ли отличник в живота?". Явно е било впечатляващо, тъй като отличната оценка беше съпътствана и от публикуване на въпросното есе на сайта на колежа. За мен, и за моите родители, съдейки по рекцията им, е било повод за гордост. Почувствах се удовлетворен от себе си, доколкото може да се почувства така 13-годишно хлапе, и реших, че това чувство ми харесва твърде много, за да го изпитам еднократно. В това есе съм стигнал до заключението, че отличник в училище въобще не значи отличник в живота. Искрено се надявам поне да е възможно. Не, знам че е възможно, защото освен всичко друго, което научих тук, научих и че няма невъзможни неща, и всичко се постига с труд и упоритост.