Светът ни е толкова реален и толкова измислен, колкото ние искаме да е

Ние вече не уважаваме старото. Антикварните предмети са загубили безвъзвратно стойността си за нас и ние се оглеждаме за новите технологии, които правят живота лесен, но безинтересен. Не се обръщаме назад, за да надзърнем отвъд красивите ръкописни букви и черно-бели снимки от миналото и да потърсим отдавна забравените истини за нас. Ето защо за мен светът на снимките от преди 100 години в изложбата “Архивите на планетата” на А. Кан бе цяла една нова вселена.

Когато влязох в залата, по чиито стени бяха окачени десетки цветни аутохроми на хора, които вече не съществуват, места, които изглеждат различно сега и пътища, които днес водят на никъде, аз осъзнах колко наивно съм вярвала, че за хората има само бъдеще и настояще, но не и минало. Никой не живее в миналото си. Всички бързаме да настигнем бъдещето, което ни се изплъзва като вода между пръстите и ни кара да се замислим дали всичко, което знаем днес, не е дошло от думите на стотици други „древни” хора, живели преди нас. И докато вървях покрай стените, върху които, отпечатани на плаки, се изливаха историите на безброй животи като цветна вихрушка от места и лица, аз си мислех колко красив е светът на един лист тънко стъкло разстояние. Белите бузи на гейшите и почти кукленско красивите им устни с цвят на разцъфнали вишни се сливаха с почернелите от слънцето ръце на камиларите в Египет и преминаваха плавно в бароковите орнаменти и цветята, ярко извезани в роклите на аристократките. Плъзгайки върховете на пръстите си по рамките на снимките, чиито дати се преплитаха в магнетичните слепи очи на миналото, се пренасях в един по-различен свят, където красотата бе богатство, а пейзажът се хармонираше с чувствата ми.

Коя е най-силната точка на всяка снимка? Къде е нейното слабо място? Къде се усеща страстта на фотографа? Къде съм аз на снимката, без да съм отпечатана на листа зад стъклото? Най-красивата част от това да гледаш снимка на сто години е да разбираш, че някога някъде очите на човека от пожълтялата страница са гледали в обектива на фотоапарата, в душата на фотографа, и така изкусно пренесени до днес гледат в твоята душа и палят тихото незабележимо пламъче на носталгията, която ще те накара да се обърнеш, да извадиш своята камера и да заснемеш очите на приятелите и семейството си, за да ги запазиш от времето. А след това забелязваш малките несъвършенства по снимката – размазано петно, отблясък на слънцето, част от пръст пред обектива. След това се замисляш, че преди един век сме били същите, каквито сме сега, че всяка грешка е била повторена и потретена, че всяко чувство е било оригинално за всеки от нас, че тази снимка са гледали стотици други преди ти да я погледнеш за първи път, и то с нежелание, защото просто не намираш смисъл в миналото и във всички истории за хора, заминали си отдавна от нашия свят, и за места, които никога няма да намериш на никоя карта. Но защо не извръщаш поглед от снимката? Защото откриваш себе си в горното дясно ъгълче, между розовите храсти, под Гейт Бридж като малка сива сянка. Знаеш, че те има на снимката, макар в действителност да знаеш, че е невъзможно. Огледай се, светът ни е толкова реален и толкова измислен, колкото ние искаме да е. Поне за мен е така. Аз бях в своята вселена на отминали събития и безмълвни носталгични очи от нефокусирани снимки. Аз бях във снимките, аз седях и гледах сивото небе над Лондон и помирисвах усещах тежкия оловен дъх на Темза по лицето си.

Изложбата “Архивите на планетата” в този ден ми показа красотата на миналото и безграничността на въображението – бях забравила какво е да си извън кутията си, припомних си чувството.

След това ме попитаха какво съм разбрала? И много, и малко, всичко и нищо...Магията  е в мига, запечатан в изображението, пренесен във времето до наши дни.