E-paper

ЧУДО ДО ПОИСКВАНЕ

Мариел Тонкова, Хб клас

13 май 2245, Бусан

– Нервен ли си? – Джимин се обърна и намери подгизналата фигура на Хосеок. Неговият най-добър приятел и единствено семейство стоеше на прага на апартамента и създаваше локва вода под себе си.

– Да! – отвърна той, следейки с очи всяко движение на Хосеок, докато събличаше мокрото си яке.

Не беше спряло да вали от дни. Поройният дъжд заплашваше да удави всеки, дръзнал за излезе под открито небе. Никой не смееше да покаже носа си навън, камо ли да прекоси половината град само за да се срещне с най-добрия си приятел. Джимин бе свикнал с лудостта на Хосеок. Нищо не можеше да спре Хосеок да прави това, което си поиска, и никога не би позволил на 3 (милиарда) капки вода да му се изпречат на пътя.

– Кога ще дойде той? – попита Хосеок, връщайки се напълно преоблечен от спалнята на Джимин.

– Кой?

– Джин.

Ким Сеокджин, по-известен като Джин, беше човекът, от когото хората се нуждаеха. Никой не знаеше кой е той, никой никога не го беше виждал, но всеки имаше нужда от него и неговите играчки.

Ким Сеокджин беше градска легенда, а неговите часовници – легендарни. Те не бяха обикновени. Притежаваха способността да пренесат човек назад във времето. Правителството ги беше забранило, а по-късно унищожило, преди повече от век. Всеки, хванат с подобен часовник, беше жестоко наказван.

– Той няма да дойде! – Джимин въздъхна уморено и седна на дивана до Хосеок. – Той никога не идва. Праща хора, които да му изпълняват доставките.

– Пратеници?

Джимин кимна.

Беше чул за Джин от негов приятел, който използвал услугите му преди време, и Джимин се беше свързал с него преди два месеца.

Разговорите им се провеждаха по телефона и винаги Джин беше този, който се свързваше с него от блокиран номер. „Предпазни мерки“, казваше той. В началото Джимин беше скептичен. Не му вярваше. Но Джин му доказа, че е човек, на когото може да се има доверие. Сключиха сделка за един от магическите часовници преди по-малко от месец и Джимин най-после щеше да си го получи. Часовникът не беше евтин, никак даже. Струваше колкото годишната му заплата, но Джимин беше готов на всичко, за да си върне загубеното.

Силно почукване по входната врата прекъсна разговора им. Джимин бързо се изправи. С туптящо сърце и препънати крачки той се добра до вратата и я отвори рязко. Посрещна го висок мъж с шапка, закриваща половината му лице. Той му подаде голяма черна кутия, която Джимин прие с треперещи ръце. Минута по-късно мъжът беше изчезнал.

Джимин внесе кутията, затваряйки вратата зад гърба си с ритник, и я постави на масата във всекидневната.

– Значи е това? – попита Хосеок, гледайки кутията с нескрито любопитство.

Джимин кимна. Беше загубил ума и дума, докато се взираше в черната кутия. Нима това беше? Нима вече щеше да бъде способен да си върне загубеното? Джимин затвори очи и преглътна тежко. Най-сетне щеше да бъде способен да си го върне.

Той взе кутията в ръце. Отвори я трескаво, разкъсвайки опаковката, и извади съдържанието ѝ. Часовникът беше лек, черен, украсен със златни орнаменти по краищата. На циферблата беше изписана сегашната година – 2245, а отстрани имаше механизам, който, Джимин предположи, беше за задействане на часовника.

Без да му мисли много, той завъртя механизма. Последното нещо, което чу, беше глухо „Внимавай“, преди всичко да почернее.

 

13 май 2440, някъде в Бусан

Майското слънце печеше силно над провинция Бусан. Джимин плъзна поглед по околностите. Накъдето и да се обърнеше, беше заобиколен от зелени поля, а той се намери по средата на шосето. Точно на мястото, където се беше случил инцидентът. Точно тук преди пет години беше починал Намджун, единственото семейство, което Джимин имаше, преди Хосеок да се появи.

Часовникът в ръката му излъчваше силна топлина, която го изгаряше, но Джимин не ѝ обърна внимание. Той беше проработил. Часовникът беше проработил, връщайки го пет години назад.

Малката усмивка, появила се на лицето му, бързо изчезна. Познат шум от приближаваща кола прикова вниманието му, а секунда по-късно и гуми, скърцащи по асфалта. Две коли се преобърнаха пред погледа му и той замръзна на място. Джимин се затича към тях, но беше твърде късно. И двамата шофьори бяха мъртви. Ако се беше появил минути по-рано, можеше и да успее да направи нещо, но беше закъснял.

Вторият му опит беше също толкова неуспешен. Двете превозни средства се сблъскаха, предизвиквайки същата катастрофа пред очите на Джимин. Нито един от шофьорите не го беше видял навреме, за да спре или за да намали скоростта.

Завъртайки механизма на часовника отново и отново, той се обричаше на безброй провали. Каквото и да правеше, не можеше да предотврати инцидента. Намджун винаги намираше смъртта си в катастрофата.

Джимин беше легнал на земята. Стискаше здраво часовника в юмрук. Сълзи се стичаха по лицето му. Загубил всякаква надежда да спаси приятеля си, той се взираше в небето с празен поглед, подсмърчайки леко. Нищо по силите му не беше достатъчно, за да го спаси.

На няколко метра по-надолу от него стоеше мъж. Ръцете му бяха скрити в черното му яке. Шапка закриваше лицето му, но зловеща усмивка играеше по устните му. Той наблюдаваше тихо момчето, легнало на асфалта. Чудеше се още колко опита ще му трябват, за да разбере, че не може да промени миналото.

Мъжът се приближи до Джимин с тихи крачки, заставайки точно до него. На Джимин му отне секунда, за да осъзнае, че не беше сам. Със скок се изправи на крака, изтупвайки дрехите от прахта, видимо шокиран. Това беше мъжът, който достави часовника. Никой от тях не направи опит да заговори другия. Джимин беше твърде объркан, за да продума. Не разбираше как мъжът се беше озовал тук, пред него.

– Не можеш да промениш миналото! – мъжът проговори пръв.

Гласът му беше дълбок, плътен и леко дрезгав. Цялата му аура излъчваше чувство за опасност и Джимин несъзнателно беше отстъпил крачка назад.

– Какво?

– Знам какво се опитваш да направиш, но никога няма да успееш – поясни мъжът.

– Защо не?

– Защото не можеш да придобиеш нещо, без да загубиш друго нещо със същата стойност!

Джимин не отговори. Не можеше да проумее какво става. Защо мъжът беше тук? Защо сега? Беше ли възможно изобщо? Джимин поклати глава в отрицание, стискайки часовника още по-силно в ръката си.

– Не… – прошепна той. – Трябва да си го върна!

Мъжът извади ръцете от джобовете си и Джимин веднага забеляза лъскавия часовник на китката му. Той обаче беше по-различен. По-голям и чисто черен. На циферблата не беше изписана никоя година, както на неговия.

– Ти не можеш да го върнеш, но…

– Но? – Джимин го прекъсна. Искра надежда разцъфна в гърдите му.

– Но аз мога – мъжът довърши.

– Да? – мъжът кимна.

Малка усмивка заигра на устните на Джимин. Може би все още имаше начин да си върне Намджун.

– Но има едно правило, което трябва да спазиш.

– Всичко! Ще направя всичко!

Мъжът кимна и се приближи. Наведе се леко и прошепна нещо, което накара Джимин да пребледнее, но въпреки това кимна сигурно. Нищо нямаше да го спре да спаси Намджун, дори и цената да беше по-скъпа, отколкото той можеше да си позволи. Преди да завърти механизма на часовника си, мъжът го попита дали беше сигурен в избора. Джимин кимна отново. Нищо не можеше да го разубеди. Не и сега. Не и сега, когато беше толкова близо до спасяването на най-добрия си приятел! Мъжът продума нещо, което Джимин не успя да чуе, преди да задейства часовника си. След това всичко почерня отново.

 

 

 

13 май 2245, Бусан

– Нервен ли си? – Намджун се обърна и намери подгизналата фигура на Хосеок. Неговият най-добър приятел и единствено семейство стоеше на прага на апартамента и създаваше локва вода под себе си.

– Да! – отвърна той, следейки с очи всяко движение на Хосеок, докато събличаше мокрото си яке.

Не беше спряло да вали от дни. Поройният дъжд заплашваше да удави всеки, дръзнал за излезе под открито небе. Никой не смееше да покаже носа си навън, камо ли да прекоси половината град само за да се срещне с най-добрия си приятел. Намджун бе свикнал с лудостта на Хосеок. Него нищо не го спираше да прави това, което си поиска, и никога не би позволил на 3 (милиарда) капки вода да му се изпречат на пътя.

– Всичко ще бъде наред, знаеш нали? – Хосеок го попита със загрижен глас.

Намджун само кимна, взирайки се в букета в ръцете си. Беше годишнината от смъртта на скъп за него човек, приятел, опора в трудни времена, спасител. Джимин беше починал точно преди пет години в катастрофа на път за Бусан. Полицията му беше казала, че той загубил контрол над превозното средство и се блъснал в съседната кола.

Намджун се усмихна тъжно на спомена.

– Ще тръгваме ли? – попита. И Хосеок кимна.

 

ЧУДО ДО ПОИСКВАНЕ

 

13 май 2245, Бусан

– Нервен ли си? – Джимин се обърна и намери подгизналата фигура на Хосеок. Неговият най-добър приятел и единствено семейство стоеше на прага на апартамента и създаваше локва вода под себе си.

– Да! – отвърна той, следейки с очи всяко движение на Хосеок, докато събличаше мокрото си яке.

Не беше спряло да вали от дни. Поройният дъжд заплашваше да удави всеки, дръзнал за излезе под открито небе. Никой не смееше да покаже носа си навън, камо ли да прекоси половината град само за да се срещне с най-добрия си приятел. Джимин бе свикнал с лудостта на Хосеок. Нищо не можеше да спре Хосеок да прави това, което си поиска, и никога не би позволил на 3 (милиарда) капки вода да му се изпречат на пътя.

– Кога ще дойде той? – попита Хосеок, връщайки се напълно преоблечен от спалнята на Джимин.

– Кой?

– Джин.

Ким Сеокджин, по-известен като Джин, беше човекът, от когото хората се нуждаеха. Никой не знаеше кой е той, никой никога не го беше виждал, но всеки имаше нужда от него и неговите играчки.

Ким Сеокджин беше градска легенда, а неговите часовници – легендарни. Те не бяха обикновени. Притежаваха способността да пренесат човек назад във времето. Правителството ги беше забранило, а по-късно унищожило, преди повече от век. Всеки, хванат с подобен часовник, беше жестоко наказван.

– Той няма да дойде! – Джимин въздъхна уморено и седна на дивана до Хосеок. – Той никога не идва. Праща хора, които да му изпълняват доставките.

– Пратеници?

Джимин кимна.

Беше чул за Джин от негов приятел, който използвал услугите му преди време, и Джимин се беше свързал с него преди два месеца.

Разговорите им се провеждаха по телефона и винаги Джин беше този, който се свързваше с него от блокиран номер. „Предпазни мерки“, казваше той. В началото Джимин беше скептичен. Не му вярваше. Но Джин му доказа, че е човек, на когото може да се има доверие. Сключиха сделка за един от магическите часовници преди по-малко от месец и Джимин най-после щеше да си го получи. Часовникът не беше евтин, никак даже. Струваше колкото годишната му заплата, но Джимин беше готов на всичко, за да си върне загубеното.

Силно почукване по входната врата прекъсна разговора им. Джимин бързо се изправи. С туптящо сърце и препънати крачки той се добра до вратата и я отвори рязко. Посрещна го висок мъж с шапка, закриваща половината му лице. Той му подаде голяма черна кутия, която Джимин прие с треперещи ръце. Минута по-късно мъжът беше изчезнал.

Джимин внесе кутията, затваряйки вратата зад гърба си с ритник, и я постави на масата във всекидневната.

– Значи е това? – попита Хосеок, гледайки кутията с нескрито любопитство.

Джимин кимна. Беше загубил ума и дума, докато се взираше в черната кутия. Нима това беше? Нима вече щеше да бъде способен да си върне загубеното? Джимин затвори очи и преглътна тежко. Най-сетне щеше да бъде способен да си го върне.

Той взе кутията в ръце. Отвори я трескаво, разкъсвайки опаковката, и извади съдържанието ѝ. Часовникът беше лек, черен, украсен със златни орнаменти по краищата. На циферблата беше изписана сегашната година – 2245, а отстрани имаше механизам, който, Джимин предположи, беше за задействане на часовника.

Без да му мисли много, той завъртя механизма. Последното нещо, което чу, беше глухо „Внимавай“, преди всичко да почернее.

 

13 май 2440, някъде в Бусан

Майското слънце печеше силно над провинция Бусан. Джимин плъзна поглед по околностите. Накъдето и да се обърнеше, беше заобиколен от зелени поля, а той се намери по средата на шосето. Точно на мястото, където се беше случил инцидентът. Точно тук преди пет години беше починал Намджун, единственото семейство, което Джимин имаше, преди Хосеок да се появи.

Часовникът в ръката му излъчваше силна топлина, която го изгаряше, но Джимин не ѝ обърна внимание. Той беше проработил. Часовникът беше проработил, връщайки го пет години назад.

Малката усмивка, появила се на лицето му, бързо изчезна. Познат шум от приближаваща кола прикова вниманието му, а секунда по-късно и гуми, скърцащи по асфалта. Две коли се преобърнаха пред погледа му и той замръзна на място. Джимин се затича към тях, но беше твърде късно. И двамата шофьори бяха мъртви. Ако се беше появил минути по-рано, можеше и да успее да направи нещо, но беше закъснял.

Вторият му опит беше също толкова неуспешен. Двете превозни средства се сблъскаха, предизвиквайки същата катастрофа пред очите на Джимин. Нито един от шофьорите не го беше видял навреме, за да спре или за да намали скоростта.

Завъртайки механизма на часовника отново и отново, той се обричаше на безброй провали. Каквото и да правеше, не можеше да предотврати инцидента. Намджун винаги намираше смъртта си в катастрофата.

Джимин беше легнал на земята. Стискаше здраво часовника в юмрук. Сълзи се стичаха по лицето му. Загубил всякаква надежда да спаси приятеля си, той се взираше в небето с празен поглед, подсмърчайки леко. Нищо по силите му не беше достатъчно, за да го спаси.

На няколко метра по-надолу от него стоеше мъж. Ръцете му бяха скрити в черното му яке. Шапка закриваше лицето му, но зловеща усмивка играеше по устните му. Той наблюдаваше тихо момчето, легнало на асфалта. Чудеше се още колко опита ще му трябват, за да разбере, че не може да промени миналото.

Мъжът се приближи до Джимин с тихи крачки, заставайки точно до него. На Джимин му отне секунда, за да осъзнае, че не беше сам. Със скок се изправи на крака, изтупвайки дрехите от прахта, видимо шокиран. Това беше мъжът, който достави часовника. Никой от тях не направи опит да заговори другия. Джимин беше твърде объркан, за да продума. Не разбираше как мъжът се беше озовал тук, пред него.

– Не можеш да промениш миналото! – мъжът проговори пръв.

Гласът му беше дълбок, плътен и леко дрезгав. Цялата му аура излъчваше чувство за опасност и Джимин несъзнателно беше отстъпил крачка назад.

– Какво?

– Знам какво се опитваш да направиш, но никога няма да успееш – поясни мъжът.

– Защо не?

– Защото не можеш да придобиеш нещо, без да загубиш друго нещо със същата стойност!

Джимин не отговори. Не можеше да проумее какво става. Защо мъжът беше тук? Защо сега? Беше ли възможно изобщо? Джимин поклати глава в отрицание, стискайки часовника още по-силно в ръката си.

– Не… – прошепна той. – Трябва да си го върна!

Мъжът извади ръцете от джобовете си и Джимин веднага забеляза лъскавия часовник на китката му. Той обаче беше по-различен. По-голям и чисто черен. На циферблата не беше изписана никоя година, както на неговия.

– Ти не можеш да го върнеш, но…

– Но? – Джимин го прекъсна. Искра надежда разцъфна в гърдите му.

– Но аз мога – мъжът довърши.

– Да? – мъжът кимна.

Малка усмивка заигра на устните на Джимин. Може би все още имаше начин да си върне Намджун.

– Но има едно правило, което трябва да спазиш.

– Всичко! Ще направя всичко!

Мъжът кимна и се приближи. Наведе се леко и прошепна нещо, което накара Джимин да пребледнее, но въпреки това кимна сигурно. Нищо нямаше да го спре да спаси Намджун, дори и цената да беше по-скъпа, отколкото той можеше да си позволи. Преди да завърти механизма на часовника си, мъжът го попита дали беше сигурен в избора. Джимин кимна отново. Нищо не можеше да го разубеди. Не и сега. Не и сега, когато беше толкова близо до спасяването на най-добрия си приятел! Мъжът продума нещо, което Джимин не успя да чуе, преди да задейства часовника си. След това всичко почерня отново.

 

 

 

13 май 2245, Бусан

– Нервен ли си? – Намджун се обърна и намери подгизналата фигура на Хосеок. Неговият най-добър приятел и единствено семейство стоеше на прага на апартамента и създаваше локва вода под себе си.

– Да! – отвърна той, следейки с очи всяко движение на Хосеок, докато събличаше мокрото си яке.

Не беше спряло да вали от дни. Поройният дъжд заплашваше да удави всеки, дръзнал за излезе под открито небе. Никой не смееше да покаже носа си навън, камо ли да прекоси половината град само за да се срещне с най-добрия си приятел. Намджун бе свикнал с лудостта на Хосеок. Него нищо не го спираше да прави това, което си поиска, и никога не би позволил на 3 (милиарда) капки вода да му се изпречат на пътя.

– Всичко ще бъде наред, знаеш нали? – Хосеок го попита със загрижен глас.

Намджун само кимна, взирайки се в букета в ръцете си. Беше годишнината от смъртта на скъп за него човек, приятел, опора в трудни времена, спасител. Джимин беше починал точно преди пет години в катастрофа на път за Бусан. Полицията му беше казала, че той загубил контрол над превозното средство и се блъснал в съседната кола.

Намджун се усмихна тъжно на спомена.

– Ще тръгваме ли? – попита. И Хосеок кимна.

 

Menu