E-paper

Винаги можем повече, винаги ще намерим сили да продължим напред

Речта на Ралица Генкова на церемонията по дипломирането на випуск 2016

Ралица Генкова, първенец на випуск 2016

Въпреки ежемесечните презентации по всевъзможни предмети, аз така и не се научих да говоря пред публика…

Трудно ми беше да напиша това слово. Как се побират 5 години в рамките на 1-2 страници?

Ако трябваше да държа реч в края на осми клас, тя щеше да звучи възторжено, но и носталгично. В края осми клас бях убедена, че най-лесната година от школуването е приключила. Обичах английския език и преподавателите от първата ми година в Аркус – г-жа Малинова и г-жа Бочарова ме накараха да обожавам този език. Все още познавахме една твърде малка част от училището. Някои кабинети ни се струваха злокобни, от тях лъхаше на ниски оценки и трудни и дълги уроци. Все пак някои се опитваха да поопознаят училището и общежитието като изпитат законодателната система на този малък свят. Някои до последно изпитваха тази система… Първата си година завърших в страх и притеснение, че ще е последната лесна и приятна година, но слава богу грешах. В девети и десети клас се оказа, че преподавателите са също толкова отзивчиви и проявяват също толкова разбиране както, когато бяхме осми клас. Вече знаехме всички кътчета от училище, бяхме добили самочувствие, че можем да се справим с всичко, което ни се изпречи на пътя. Ала в края на десети клас аз се изправих пред едно ново предизвикателство – Ай Би програмата. Заешкото сърце в мен отново се обади, отново бях с нагласата, че най-лесното е зад гърба ми, очакват ме само четене и писане… Грешах, защото освен четене и писане правехме различни измервания и опити. Често се налагаше на мен, Даниел, Елена и Любомира да идваме ваканциите, уикендите, да оставаме след учебните занятия, да учим до много късно или просто да не си лягаме. Училището се беше превърнало в наш дом (или затвор, в зависимост от гледната точка). Все пак 11ти и 12ти клас минаха не толкова болезнено, колкото предполагах в самото начало. Защото нашите преподаватели не спяха, тревожеха се и работеха заедно с нас. Подкрепяха ни винаги във всяко едно начинание, освен уроци, те ни даваха съвети и кураж, мотивираха ни, за което ще им бъдем вечно благодарни. Каква е поуката от историята? Бяхме обучавани от най-добрите. вече възприемаме учителите си като семейство. Когато нямахме сили и мотивация да се борим за себе си, борехме се заради тях. Тези хора ни научиха, че винаги можем повече, че винаги ще намерим сили да продължим напред – урок, който ще помним докрай.

Menu