E-paper

Една роза

Даниел Николов

Един ден, разхождайки се по обичайния си маршрут, той реши да кривне от пътеката. Но това решение взе отнесено и замислено. Мислите му бяха някъде далеч в хоризонта и той нямаше нищо против да разнообрази ежедневието си. Не обърна внимание на разстоянието, което измина и на това колко се отдалечава от пътя си. Изведнъж гората свърши. На нейно място се появи голо поле с жълта изсъхнала трева. Топлото време и отсъствието на облаци в късните септемврийски дни бяха рядкост и затова той реши да продължи. Нищо не се променяше – сякаш времето беше спряло. Но изведнъж нещо го извади от мислите му за момент и той седна на тревата. Гледаше в една точка пред себе си. Духът му отново беше изчезнал някъде в пространството. Но този път не беше сам. Образът на една единствена червена роза, сякаш сбъркала мястото си, стояща насред полето, полетя заедно с мислите му. Но това не беше обикновено цвете – тя имаше чувства. Листата й, вече започнали да се отделят от цвета, сякаш казваха сбогом на света. Тъмночервени, намусени, тъжни, отронващи самотни сълзи, те му говореха. Разказваха своята история. И той някак си ги разбра, успя да почувства дори болката им, тяхното усещане да бъдат отхвърлени и самотни далече от света. Въпреки че можеха да си говорят с всички треви и храсти, наоколо никой не можеше да ги разбере. Една кралица, захвърлена сред мизерията и глада на бедните – бедните духом и чувством. Тревички с единствената цел да просъществуват едно лято и после да изчезнат забравени. Но същата съдба щеше да сподели и величествената роза, ако не беше човекът да я разбере. “Трудно е да бъдеш сам!” – каза му тя с глас, потулен в хлипанията на листата й. Самата роза явно се беше примирила с участта си и търпеливо чакаше времето да свърши своята работата и да я отнесе в небитието, където щеше да остане завинаги. Започна да се стъмнява. Студеният полъх на късния вятър донесе мириса на смъртта на нещастното цвете. Толкова прелестно и толкова младо то щеше да напусне света неразбрано. Розата не каза всичко на човека. Тя само му показа какво е да си сам, но не и колко боли. Той нямаше как да го почувства, но въпреки това мъката й му тежеше отвътре. Усещането, че нещо нередно става, не го напусна и той тревожно гледаше към нея. Стъмна се. Заваля. Човекът продължаваше да гледа в повяхналата роза – една приказна дама, в красиви одежди, танцуваща последния си танц на вледеняващото танго на вятъра. С приближаването на края на песента, смъртта все повече все усещаше. Нищо не долови. Просто затвори нежното си сърце в меката прегръдка на копринените листа. Студът я обгърна изцяло и тя напусна този свят. Розата се беше свила на пъпка и така си и тръгна – недоразбрана и тъжна. На другата сутрин той спеше на полето, а розата бе легнала точно до главата му. Не знаеше какво точно прави там и как се е озовал на това място – сякаш цяла нощ част от него бе липсвала и бе имала шанса да наблюдава зрелище, което обаче трябваше да остане там, където се е случило. Той стана и си тръгна. Но взе розата. Запази я. Сега на смъртния си одър той я държеше. Макар и мъртва, тя беше живяла в него през всички тези години. И беше останала кървавочервена и все така прелестна – завинаги кралицата на бала. Но изведнъж почерня, само някъде под листата остана едно червено петънце. Заедно с нея той полетя в небесата. А с тях и единственият спомен за тази прелестна роза, която не получи своят шанс да бъде щастлива.

Menu