E-paper

Историята на един търсач на вълшебства

Публикуваме отличения разказ на Ивон Пенова в националния литературен конкурс „ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ТЪРСАЧ НА ВЪЛШЕБСТВА”

Ивон Пенова, Х а клас

„Вълшебствата започват в сънищата и свършват там, където никой не си спомня вече за тях.” ,това бяха последните думи на моя болен и стар дядо, когато се сбогувахме в болницата. След няколко часа ни съобщиха, че е починал. Бях едва осемгодишна, а изгубих част от сърцето си. Плаках много, но знаех, че така трябва, защото дядо ми казваше, че сълзите са вълшебна целебна субстанция, която лекува и пречиства.

            След няколко дни, изпълнени с печал и сълзи, реших, че вече е настъпил моментът, за който дядо ме беше подготвял. Пристъпих плахо в стаята му и се насочих към огромния рафт с книги. Там открих голямата книга с червена подвързия, която дядо ми поръча да взема, когато моментът настъпи. Отворих първата страница и на нея видях редици от цифри, изписани с молив. Вече знаех какво е това. Дядо ми беше оставил таен код на страниците на любимата си книга. Промъкнах се тихо в стаята си и започнах да търся скритото послание. Не беше никак лесно, но пък беше доста забавно. Трябваше да намеря страницата, после реда, а накрая и буквата. След няколко часа загадката беше решена и се получи следното стихче:

Във вълшебен свят се потопете,

а ключа към него в детското сърце търсете.

От там започва вълшебна утрин,

която събира усмивки от детски лица.

Слънчеви зайчета, отразени в очите им,

като милион сияйни слънца.

До тук добре, а после? Какво следваше оттук нататък? Малко по-късно баба ми се прибра и аз й споделих за скритото послание, оставено в голямата книга. Тя изобщо не се учуди и извади от скрина малка кутийка, обсипана с цветни стъкълца и мидички. Подаде ми я и каза:

-         Дядо ти ми поръча да ти я дам, когато ми кажеш стихчето. Остави ти и още нещо.

Подаде ми кутийката, а заедно с нея и малък бял плик. Отворих плика и намерих кратко писмо.

 

-         Скъпо мое момиче, ти си специална, благодарение на кутийката и вълшебната отвара, приготвяна от баба ти, ще можеш да пътуваш във времето, но запомни можеш да пътуваш само в миналото, и то във времето преди самата ти да се родиш, защото миналото вече се е случило, а бъдещето предстои. Кутийката е енигма. Откриеш ли как да я отвориш, на дъното й ще намериш тайната на тайните. Запомни ключовите думи: „търсач на вълшебства”. Пътуването във времето не е никак сложно, защото ние с теб сме пазители на знанието. Изпиваш отварата, слагаш кутийката до леглото си, лягаш и затваряш очички. Лесно е, нали? До скоро виждане, мушичке, и не забравяй, че в миналото ще срещнеш не дядото от спомените си, а по-младата му версия. Целувки.

-          

Опулих очи и погледнах невярваща баба си, а тя ми се усмихна благо и каза:

-         Слагай пижамата и вземи кутийката, а аз ей сега ще ти приготвя специалната си напитка за сън.

Бавно и тихо напуснах стаята, страхувайки се да не разваля магията и отидох да се приготвя за лягане. Вече в леглото успях да разгледам по-подробно малката кутийка. Цветните стъкълца и мидичките не бяха залепени,  както си помислих, когато за пръв път я видях. Всички те можеха да се движат и подреждат в различни фигури. Приличаше на шарен калейдоскоп с невъобразимо много сменящи се картини.

      Баба дойде след малко и ми донесе специалната отварата, която, представете си, поразително напомняше на топло мляко с мед, но това няма никакво значение все пак това е човекът с отварите, нали? Изпих вълшебното питие и затворих очи. Нищо не се получаваше известно време, но после чух подозрителен шум и отворих очи. Пред мен стоеше малко момченце със смешна прическа, облечено с момичешка нощница. Видя ми се доста смешно и се изкисках. Тогава малчуганът вдигна глава и ме погледна в очите с усмивка:

-         Здравей внучке, време беше да се срещнем. На кое се смееш? На глупавата дреха за сън, с която съм облечен ли? Е, няма начин, такава беше модата в моето детство.

Останах стъписана и усмивката замръзна на лицето ми. Малкото момченце не изглеждаше обаче никак притеснено и объркано. Дали това наистина беше младата версия на стария дядо, когото помнех? Той ме хвана за ръка и ме поведе към една врата. Щом отворихме вратата, ни заслепи ярка светлина и се озовахме в чудна градина с красиви статуи, малко езерце с водни лилии и мостче, по което можехме да преминем на другия бряг. Играхме на игри, които не бяха от моето време. Дойдоха и други деца, които ме научиха на любимата им песничка, която използваха като броилка в игрите си. Толкова беше забавно, толкова беше вълнуващо! Почувствах се гладна и изморена. Легнах за малко на меката трева да си почина. От някъде ухаеше на топли курабийки и билков чай.

      Събудих се в стаята си, а баба се чуваше от кухнята да припява с радиото. Изтичах при нея и я прегърнах. Хапнахме курабийки и пихме уханен чай. Очаквах да ме попита нещо и да поговорим  за среднощното ми приключение, но нищо. Тя не ме попита нищо! Учудих се, когато на другата вечер отново ми донесе от специалната отвара, но колкото и да се опитвах да й припомня случката от миналия ден, тя не се сещаше, че всъщност топлото мляко с мед е тайна отвара. Преди да си легна и да изпия вълшебното питие, я чух да говори с някого по телефона:

-         Горкото дете, много е объркано и разстроено, но това е нормално, все пак преживя огромна загуба тези дни. Дейвид беше любимият й дядо.

 Не можех да повярвам, най-вероятно баба се обаждаше на родителите ми, за да ме приберат и щях да изкарам ваканцията в огромния сив и бездушен град, затворена в малкия ни апартамент. Това не трябваше да става в никакъв случай. Сега обаче имах по-важна задача – да се срещна с Дейви в миналото. Наредих нова фигура на кутийката, изпих отварата и отидох при дядо. Времето и мястото бяха други. Реших, когато се срещаме, да го наричам Дейви, защото щеше наистина да е нелепо да го наричам дядо. Той беше вече малко по-голям от мен и заедно посетихме чудна гора, вълшебна гора. Там научих имената на дървета, птици и билки, научих се да говоря езика на животните и цветята, дърветата и камъните. Навсякъде с мен беше Дейви и всичко това беше вълшебство. На сутринта успях да убедя баба да не ме изпраща в Бостън и да си остана при нея за цялата ваканция. Дните си прекарвах с нея, а нощите с Дейви. След поляната и гората посетихме заедно още много вълшебни места. Вълшебна пещера, пълна с несметни богатства, вълшебен океан, на дъното на който открихме вълшебно камъче, дори стигнахме до дълбините на космоса в сърцето на умираща звезда отвъд времето и пространството, от там си взех малко звезден прах. Така след всяко пътуване носех нещо за спомен от там, където съм била. Когато ваканцията свърши, започнах да прибирам нещата си и съкровищата от пътуванията в миналото. Оказа се, че няма как да ги скрия и пренеса в града, затова ги сложих в буркан, а него скрих в мазето. Направих си и списък – от поляната цветенце, от гората клонче, от океана вълшебно камъче, от пещерата блестяща монетка, от звездата звезден прах.

 Моите пъувания в миналото продължиха доста време. Случваха се през ваканциите, когато ходех в къщата на баба. Минаха много ваканции, баба също почина, а аз пораснах, омъжих се и ми се роди син. Кръстих го Дейвид на любимия си дядо. Животът, работата и грижите по детето ме накараха да забравя много неща. Реших да си взема дълъг отпуск и да изкарам едно спокойно лято с детето си в старата къща на баба и дядо. Докато аз проветрявах и почиствах, малкият Дейви се изгуби някъде. Открих го в мазето да държи вълшебната ми кутийка и буркана със съкровищата, които бях събирала през цялото си детство. Качихме се горе и Дейви ме попита какво е това и защо е толкова важно за мен. Аз му разказах, а той възкликна:

-         Мамо, колко красива приказка! Защо не я напишеш в книга, за да могат и други деца да я научат?

Взех кутийката, изсипах съкровищата от буркана и оставих Дейви да си играе с тях. Детето ми имаше право. Трябваше да разкажа за всичките си приключения и да напиша книга. Седнах в стаята на дядо и започнах да пиша за вълшебните си детски приключения, които всъщност бяха спомените от безгрижното детство на моя любим дядо. Игрите, на които ме научи, приключенията и тайните ни, пъзелите и анаграмите, които наредихме, всички онези песнички и игри от неговото детство, на които ме научи... Унесена в писане, чух позната мелодия от детска песен. Отидох в хола и видях слънчеви зайчета да се отразяват по лицето на сина ми, който се взираше в дъното на отворената музикална кутийка. От нея звучеше песничката броилка, която научих при първото си пътуване в спомените от миналото на дядо Дейвид. Погледнах какво има в нея и видях лицето на сина си отразено в огледалното й дъно. Лицето на следващия търсач на вълшебства. 

Menu