Любовта (Импресия)

Студен зимен ден... Сама съм вкъщи, макар и родителите ми да са в отсрещната стая. Не чувствам ничие присъствие. Студено е. Не мисля да се давам на студа, в момента мислите ми са насочени в съвсем друга посока.
Да, да... Не ме гледайте учудено. Мисълта ми лети! О, не, не, не съм прекалила със спиритуалистката музика. Дълбоко се замислих над това какво знам за любовта. Да... Освен това, че е най-възпявана в песните ­ повече от всичко друго на света.
Попитаха ме веднъж как предпочитам да умра ­ като замръзна или като бъда изгорена. Реших, че в мига, в който се прощавам със земния си път, искам да замръзна и да се разпилея на хиляди малки парченца, малки кристали, пълни със спомени и смях, мъка и любов.
После се замислих “...Защо любов?”, какво ли знам аз за любовта, та да искам да остави тя черта в живота ми.
Дойде и денят, в който усетих нейния полъх. Сякаш вдишваш аромата на най-прекрасното цвете, виждаш най-светлия лъч на слънцето и започваш да се рееш в небесата, чисти и необятни.
Обзе ме вълнение. Сякаш се давех в най-дълбокия океан и не исках никой да ми помогне, а исках да потъна бавно и безмълвно... Тичах към своята сладка гибел, без да ме е страх, напротив, с всяка следваща стъпка изтичаше плавно моето търпение и исках да я прегърна и да се загубя в нея. Светлина пронизваше очите ми, а при всеки опит да затичам по-бързо, се вдигах леко и се понасях с разперени ръце, готова да усетя любовта.
Когато я прегърнах, усетих как започвам да пламтя, изгарях бавно и безболезнено. Дори пламъците ме правеха по-красива и примирена със съдбата ми ­ съдбата да обичам и да бъда обичана. Държах очите си затворени от страх да не оскверня пратената ми от Господ сладка болка ­ беше ме страх да погледна светлината, да видя нейния първоизточник и бляскавия спектър на нейното същество... А толкова приказен бе допирът на лицето є макар и непознато. Докосвах материя и форма, които не могат да бъдат описани с думи, материя, която ме караше да вярвам, че се намирам в четвърто измерение на живота си. Чувството на наслада ме завладяваше от допира, който усещах върху пламтящите си ръце.
Отворих очи и съзрях приказно красиво момче, което бе допряло устни до челото ми. В мига, в който устните му бавно откъснаха огнения полъх от мен, аз се разпилях не на хиляди кристали, а на пепел... Разкъсана на безброй прашинки полетях около него. Исках да посипя с радостта си целия свят, всяко малко кътче, до което е склонен да ме разнесе вятърът. После в лъч ослепителна светлина се излях пред момчето в старата си форма и вид.
Той хвана ръката ми и гледайки ме в очите с бляскавия си поглед, ме подкани да го следвам в същото четвърто измерение. Там, където искаше да ме направи вечно щастлива.